Може ли добър човек да се превърне в чудовище само за шест дни?

Прочетена: 8

Един от най-известните експерименти в психологията десетилетия наред ни разказваше плашеща история: дай на обикновения човек достатъчно власт и много скоро той може да забрави кой е. Но когато архивите на Станфордския затворнически експеримент бяха прегледани отново, тази история започна да изглежда далеч по-сложна.

Една неделна сутрин в Пало Алто

Август 1971 година. Тиха неделна сутрин в Пало Алто, Калифорния.

Пред няколко къщи спират полицейски автомобили. Млади мъже са извеждани навън, претърсвани, закопчавани с белезници и отвеждани пред погледите на съседи. Следват полицейски участък, снемане на отпечатъци, регистрация и чакане със завързани очи.

Само че никой от тях не е извършил престъпление.

Те са доброволци в психологически експеримент на Станфордския университет. Повече от 70 души са отговорили на обява за изследване върху психологическите последици от живота в затвор. След интервюта и тестове са подбрани 24 студенти, описани от изследователите като физически и психически здрави. Случайно едните получават ролята на затворници, другите – на надзиратели.

В мазето на факултета по психология е изграден импровизиран затвор. Лабораторни помещения се превръщат в килии. Коридорът става двор. Малък килер се използва за изолатор. Няма часовници и почти нищо, което да напомня за света отвън.

Планът е прост: две седмици наблюдение.

Експериментът издържа шест дни.

Когато играта започва да прилича на истински затвор

Първоначално всички знаят, че участват в симулация.

После границата започва да се размазва.

Появяват се наказания, продължителни проверки, унижения и лишаване от сън. Част от затворниците показват силен емоционален стрес. Поведението на част от надзирателите става все по-грубо. Самият Филип Зимбардо по-късно описва случилото се като драматична демонстрация на силата на ситуацията върху човешкото поведение.

Историята е почти идеална.

Вземаш нормални хора. Разделяш ги случайно. На едните даваш власт, другите поставяш в подчинение. Само няколко дни по-късно ролите сякаш започват да поглъщат личността.

Точно така Станфордският затворнически експеримент влиза в учебници, документални филми и популярната култура. Дори официалното му представяне дълги години поставя въпроса какво се случва, когато „добри хора“ попаднат на „лошо място“.

Но има един проблем.

Историята се оказва прекалено чиста.

Филмът, който направи кошмара още по-реален

Тридесет години по-късно историята стига и до европейското кино.

През 2001 година излиза германският филм „Експериментът“ на режисьора Оливер Хиршбигел с Мориц Блайбтрой. Филмът е вдъхновен от Станфордския експеримент и е базиран върху романа „Черната кутия“ на Марио Джордано. Сниман е включително в Кьолн и Вупертал.

Началото е познато. Доброволци. Изкуствен затвор. Затворници и надзиратели. Пари за участие.

После филмът натиска педала докрай.

Психологическият натиск прераства в крайно насилие, а експериментът се превръща в борба за оцеляване. Това е силно кино, но не е документална реконструкция. В реалния експеримент физическото насилие е било забранено и развръзката е различна.

И точно тук възниква интересен въпрос.

Колко от представата ни за Станфорд днес идва от самия експеримент и колко от начина, по който неговата история е разказвана през следващите десетилетия?

Защото когато изследователи започват да се връщат към архивите, зад известната легенда се появяват неудобни подробности.

Ами ако надзирателите не са измислили ролята си сами?

През 2019 година френският изследовател Тибо Льо Тексие публикува подробен анализ, основан на архивите на експеримента и интервюта с 15 негови участници.

Заключенията му са сериозни.

Според анализа събирането на данни е било непълно и пристрастно, участниците невинаги са били толкова погълнати от ролите си, колкото по-късният разказ предполага, а надзирателите са получили по-конкретни указания за желаното поведение, отколкото популярното представяне на експеримента оставя да се разбере.

Същата година психологът Джаред Бартелс проверява нещо много любопитно.

Той сравнява хора, получили инструктаж, подобен на този преди Станфордския експеримент, с контролна група. Участниците, изложени на „станфордския“ вариант, очакват повече враждебност и потисническо поведение както от останалите надзиратели, така и от самите себе си.

Това променя въпроса.

Ако дадеш на човек униформа и власт, ще стане ли жесток?

Или поведението зависи и от това какво предварително му внушиш, че се очаква от човек с тази униформа?

И все пак не всички стават жестоки

Това е една от подробностите, които често се губят в популярната версия.

Надзирателите не се държат еднакво.

Спомените на Кристина Маслак описват различни типове поведение – от по-груби надзиратели до такива, които са сравнително коректни или дори добронамерени. Проблемът е, че по-меките не спират онези, които прекрачват границата.

Самата Маслак се превръща в човека, който разклаща експеримента отвън.

Когато вижда затворниците да вървят с торби върху главите и оковани крака, тя реагира остро. Последвалият конфликт със Зимбардо допринася за решението експериментът да бъде прекратен на шестия ден.

Този момент трудно се вписва в идеята, че ситуацията неизбежно поглъща човека.

Някой все пак казва: това не е нормално.

Друг затвор, различен резултат

През 2006 година психолозите Стивън Райхър и Александър Хаслам публикуват резултатите от британско затворническо изследване, при което участниците също са разделени на затворници и надзиратели.

Но историята тръгва в друга посока.

Надзирателите не изграждат достатъчно силна обща идентичност и постепенно губят контрол. Затворниците се обединяват и започват да оспорват властта им. Изследването поставя под съмнение простата идея, че човек автоматично приема социалната роля, която му е дадена.

Зимбардо и негови колеги оспорват част от по-късните критики. Крейг Хейни, участвал в оригиналния екип, продължава да защитава тезата, че експериментът показва колко разрушителна може да стане среда, в която една група получи почти пълна власт над друга.

Това е важно уточнение. Станфордският експеримент не се превръща изведнъж в безсмислена театрална постановка.

Но вече е много трудно да бъде използван като чисто доказателство, че всеки нормален човек неизбежно се превръща в насилник, стига да получи подходящата униформа.

Значи ли това, че властта не променя хората?

Не.

Социалната среда, авторитетът, груповите очаквания и чувството за безнаказаност могат да променят поведението ни. Станфорд ни оставя истински примери за унижение, пасивност, подчинение и психологически натиск.

Но ни оставя и друго.

Хора, които не стават жестоки.

Хора, които виждат жестокостта и мълчат.

Хора, които се противопоставят.

И изследователи, които самите постепенно започват да участват в света, който са създали.

Може би затова историята остава толкова неудобна повече от половин век по-късно. Не защото е доказала, че във всеки добър човек живее чудовище, което чака шест дни свобода.

А защото показва колко лесно границата на допустимото може да започне да се мести, когато средата ни уверява, че случващото се е нормално.

Униформата може да даде власт. Ролята може да даде оправдание. Групата може да даде мълчаливо разрешение.

Но ако различни хора в една и съща ситуация правят различен избор, остава един много по-неудобен въпрос:

Какво ще направим ние, когато някой ден ролята ни позволи да прекрачим граница, която вчера сме смятали за немислима?