Живеем ли в халюцинация? Как умът ни създава реалността

Прочетена: 111

Какво виждаме – реалност или отражението на собствените си страхове и вярвания?

От 2020 г. насам, светът ни дава ясен пример за това. Хората възприемат напълно различни реалности – едни изпитват панически страх от болест, други – от загубата на свобода. Реалността не е една и съща за всички.

И не защото фактите са различни.

А защото интерпретациите ни са различни.

Проблемът не е в субективността. Проблемът е, че повечето хора вярват, че са обективни. Всеки е убеден, че той вижда истината, че другите грешат, че реалността е на негова страна.

Белегът, който не съществува – как умът ни създава реалността

През 1980 г. изследователи от университета „Дартмут“ провеждат експеримент, който и до днес разклаща основите на това, което смятаме за реалност. Участниците в изследването са накарани да повярват, че имат обезобразяващ белег на лицето. С помощта на сценичен грим им е нарисуван „реалистичен“ белег. След това участниците им е дадено огледало за да се видят как са обезобразени, убедени, че изглеждат различно, дори плашещо. Малко преди да излязат, гримьорите незабелязано премахват белега под предлог че, ще нанесат фиксиращ крем и така участниците остават с обеждението че, белега е все още на тях.

Същите тези хора тръгват из града, убедени, че изглеждат „обезобразени“. И в края на експеримента какво казват участниците след срещите с непознати?

– Хората били по-груби.

– Избягвали контакт с очите.

– Гледали ги с жал или отвращение.

– Създавали усещане за отхвърляне и срам.

Реално никакъв белег не е имало – всичко е било в съзнанието на участниците. Този прочут експеримент, проведен в Дартмут през 1980 г., убедително показва колко мощно нашите очаквания и убеждения могат да изкривят възприятието ни за реалността.

Силата на очакванията: урокът от експеримента в Дартмут

Експериментът с несъществуващия белег разкрива как предварителната нагласа оформя опита ни. Участниците, вярвайки че имат обезобразяващ белег, неволно започват да търсят сигнали на отхвърляне или съжаление у другите. И те наистина ги “получават” – невинни жестове им се струват осъдителни, нормаленият тон звучи снизходително. В съзнанието им се заражда цяла история за това как околните ги възприемат през призмата на един белег, който обективно липсва.

Нашите очаквания действат като филтър: те ни карат да забелязваме онова, което сме настроени да видим. Ако вярваме, че сме белязани или стигматизирани по някакъв начин, ние проектираме тази вяра върху поведението на околните и често тълкуваме двусмислени ситуации по най-потвърждаващия нашите страхове начин.

„Това, което виждаш, до голяма степен зависи от това, което търсиш и очакваш да видиш“, пише психологът Грег Хенрикес. Участниците в експеримента са очаквали предубеждение и отхвърляне – и именно това са усетили, макар реално да не е имало обективна причина за негативно отношение.

Този феномен е пример за когнитивна халюцинация в ежедневието: умът „дорисува“ реалността в съответствие с вътрешните ни вярвания. Самовнушението може да бъде толкова силно, че да превърне несъществуващ белег в център на цял един измислен социален сюжет.

Мозъкът като машина за проекции (субективна реалност)

Защо се получава така? Съвременната невронаука предлага завладяващо обяснение – нашият мозък е активно предсказваща машина. Вместо пасивно да записва действителността, той непрекъснато генерира предположения и „проекции“ за света и после сравнява сетивната информация с тези очаквания. Именно затова някои учени описват възприятието ни като „контролирана халюцинация“ – мозъкът конструира това, което преживяваме, на базата на догадки, подлежащи на постоянна корекция от входящите сигнали. С други думи, голяма част от това, което виждаме и чуваме, идва отвътре навън, а не само отвън навътре.

Нашата субективна реалност е резултат от сложна интеракция между външни стимули и вътрешни очаквания. Мозъкът комбинира новата сетивна информация с вече наличните знания, спомени и контекст, за да „предскаже“ какво има там около нас. Този процес е невероятно ефективен – благодарение на него разпознаваме модели светкавично и запълваме пропуските. Но същият механизъм може да ни подведе, когато очакванията ни са силни или тревожни – тогава умът ни буквално може да ни покаже нещо, което не съществува, или да преувеличи и изкриви действително събитие.

Неврологът Сузана Мартинес-Конде образно обяснява, че мозъкът ни не може да обработи всеки детайл от обкръжението, затова „прави куп догадки, за да запълни празнините“. Дори при идеални условия възприятието ни никога не е едно към едно с реалността – то винаги е интерпретация. Например, усещали ли сте телефона си да вибрира, но когато погледнете, екранът е тъмен? Или сте били убедени, че някой вика името ви, без това да е факт?

В забързаното ни дигитално ежедневие тези фантомни усещания са учудващо разпространени. Проучване сред млади лекари показва, че след само три месеца интензивна работа, 96% от тях са преживели фалшиво усещане за вибрация на телефона. Стресът и навикът „винаги да очакваш сигнал“ насищат съзнанието с предвиждания – и мозъкът понякога задейства аларма, дори реално никакво обаждане да няма. Така собствените ни мозъчни проекции се превръщат в реално изживяване.

Илюзии, които демонстрират силата на ума

Механизмът на предсказващия мозък личи ясно в редица изумителни експерименти и ежедневни явления. Ето няколко примера, които показват как очакванията управляват възприятието ни:

• „Невидимата горила“: В класически експеримент хора гледат видео с група, подаваща си баскетболна топка, и преброяват подаванията. По средата на клипа човек, облечен като горила, минава през игрището, маха и излиза. Поразително, около половината от зрителите изобщо не забелязват горилата, защото вниманието им е изцяло насочено към броенето. Умът вижда това, което очаква да види – в случая, фокусиран върху топката, той филтрира дори абсурдно очевидна сценка на заден план. Този феномен (наречен невнимателна слепота) ни напомня колко ограничено и насочено е вниманието ни и как можем да пропуснем „слона (или горилата) в стаята“, когато не го очакваме.

• Болка без рана (гвоздеят в ботуша): Описан е случай с работник, стъпил върху дълъг гвоздей, който пронизал обувката му и стърчал отгоре. Мъжът изпитвал ужасна болка и бил откаран по спешност. Но щом събули обувката, се оказало, че гвоздеят е минал между пръстите му и изобщо не го е наранил! Всичката болка била произведена от ума му – очакването за сериозна травма буквално е накарало мозъка да създаде болка. Подобни примери илюстрират плацебо и ноцебо ефектите – когато вярваме, че нещо ще ни помогне или навреди, често получаваме съответно облекчение или страдание, независимо от реалното физическо действие. Плацебо ефектът например е научно документиран – мозъкът може да убеди тялото, че едно “лекарство което не съдържа никакво лечебно свойство” е истинско и така да предизвика оздравителна реакция. Както отбелязват експерти от Харвард, „плацебо ефектът е начин мозъкът да каже на тялото какво му е нужно, за да се почувства по-добре“.

• Илюзията с гумената ръка: В този забавен експеримент участникът поставя едната си ръка зад параван, а пред него слагат гумена ръка, изглеждаща като истинска. Експериментаторът започва едновременно да гали скритата истинска ръка и видимата гумена ръка с четка. След няколко минути мозъкът на участника “приема” гумената ръка за своя. Ако изведнъж ударят гумената ръка с чук, човекът подскача и усеща болка, все едно неговата собствена ръка е пострадала. Тази илюзия демонстрира колко лесно мозъкът може да припознае нещо изкуствено като част от тялото, стига сензорната информация да съвпадне с очакванията. Нашето телесно самосъзнание също е една конструкция на мозъка – и е по-гъвкаво, отколкото предполагаме.

• „Фантомните“ телефонни известия: Както споменахме, много от нас са усещали фантомни вибрации или звънене на телефона. Навиците и тревожността усилват тези призрачни сигнали. Когато постоянно очакваме обаждане или съобщение, мозъкът е настроен на такава честота и може да интерпретира случаен мускулен спазъм или шум като вибрация/звънене. Изследвания сочат, че почти всеки човек е преживявал този феномен, породен от свръхбудното очакване на ума.

Тези примери сякаш са взети от научно-фантастичен сюжет, но всички те са реални и подкрепени от научни данни. Общото между тях е –  нашият опит за реалността не е просто пасивно отражение на външния свят, а активна конструкция на ума. Можем да присъстваме на едно и също събитие, но да го преживеем по коренно различен начин от друг човек, именно защото вниманието, очакванията и убежденията ни го оцветяват по уникален начин. Същият принцип обяснява и как двама души могат да имат напълно противоположни спомени или впечатления от едно и също взаимодействие или събитие – всеки е видял това, което е „търсил“ в картината.

Реалност или илюзия в ерата на социалните медии и културните влияния

Нашият мозък винаги е търсил смисъл и модел, дори там, където го няма тази склонност е еволюционно заложена. В днешно време обаче ние живеем в информационна технологична среда, която системно може да подхранва илюзиите ни.

Социалните мрежи са класически пример. В тях хората споделят предимно идеализирани откъси от живота си – красиви снимки, постижения, щастливи моменти. Когато прелистваме безкрайните перфектни кадри в Инстаграм или Фейсбук, подсъзнателно започваме да вярваме, че всички останали водят по-щастлив, успешен и красив живот от нашия.

Умът ни прави проекция – от стотиците внимателно подбрани снимки на усмивки и ваканции той сглобява погрешното убеждение, че “всички са толкова щастливи и безгрижни, само аз имам проблеми”. Тази илюзия на социалното сравнение допринася за чувство на неудовлетвореност и ниска самооценка у много хора.

Още по-тревожно – изследвания сочат, че прекомерната употреба на социални медии може да усили когнитивните изкривявания. Скорошно научно проучване, озаглавено „Туитвам, следователно съществувам“, установява, че психични разстройства, свързани с нереалистични вярвания, са по-чести именно сред най-активните потребители на социални мрежи. Например, дисморфично разстройство на тялото.

При него човек е обсебен от въображаеми недостатъци във външността си, те се среща много по-често сред младежи, постоянно потопени в лъскавия свят на Инстаграм. Те буквално не виждат реалния си облик в огледалото, а го заменят с изкривена представа, оформена от сравнения с нереалистични онлайн стандарти.

Подобно е при анорексията – страдащият се възприема като “твърде пълен”, дори когато е опасно слаб. Тези примери са крайни, но показват на какво е способен мозъкът – силата на внушението (в случая от културата и обществото) може да вземе превес над сетивните факти до степен човек да вижда себе си по съвсем различен начин.

Социалните медии действат и като ехо-камера за нашите убеждения

Онлайн ние избираме (или алгоритмите ни поднасят въз основа на нашето търсене в мрежата) информация, която обикновено съответства на вече изградените ни възгледи. Така лесно попадаме в балон от единомислие, където всичко около нас потвърждава нашата гледна точка. С времето това изкривява усещането ни за реалност. Така започваме да вярваме, че “всички мислят по същия начин”, че нашето мнение е единствено правилното или пък че даден проблем е много по-мащабен, отколкото е в действителност. Това се случва зщото просто постоянно чуваме едно и също ехо. Механизмът е същият като при когнитивните халюцинации – мозъкът пренебрегва алтернативните данни и запълва празнините с очакваното. А очакваното е това, с което го храним – било то позитивно или негативно.

Културата и обществото ни дават и рамки, през които тълкуваме света. Още от малки научаваме от семейството и средата си как „трябва“ да изглеждат нещата – кое е добро или лошо, красиво или грозно, възпитано или грубо. Тези вярвания действат като лещи, оцветяващи възприятията ни. Ако например една култура внушава, че определен жест е обиден, хората от тази култура ще „виждат“ обида там, където ние, чужденците, нищо особено няма да забележим. Или ако обществото постоянно повтаря, че „светът става все по-опасен“, ние ще сме склонни да забелязваме предимно заплахите и да пропускаме добрите новини. Така мозъкът ни ще подбира и помни онова, което потвърждава тази картина. Психолозите наричат това явление потвърждаващо пристрастие – ние тълкуваме нееднозначната информация по начин, който утвърждава предварителните ни очаквания и вярвания.

Сякаш има вътрешен глас, който непрестанно шепне – „Точно така, нали ти казах!“, когато видим поредното доказателство за убеждението си – дори това доказателство да е било плод на субективно тълкуване.

Разгледаните примери ни учат на нещо изключително важно и вдъхновяващо. Реалността, която преживяваме, до голяма степен е наш личен „умствен проект“. Това не означава, че материалният свят е нереален – автобусът си е истински автобус и ако скочим пред него, последствията ще са реални. Но начинът, по който този свят се появява в съзнанието ни, е уникална композиция от външни сигнали и вътрешни интерпретации.

Осъзнаването на тази истина ни дава сила. Ако умът може да ни заблуди в негативна посока – например да ни накара да се чувстваме отблъснати без причина или недостатъчни на база измамни сравнения – той със сигурност може и да ни помогне. Познавайки склонността си към когнитивни халюцинации, можем да се научим да поставяме под въпрос първите си впечатления, да търсим повече информация, преди да приемем нещо за „истина“. Можем също така съзнателно да избираме по-позитивна рамка: вместо автоматично да очакваме най-лошото, да си дадем шанс да видим и доброто. В крайна сметка, разбирайки че всеки от нас обитава своя субективна реалност, можем да станем и по-състрадателни един към друг – да приемем, че другият може да вижда ситуацията през различна призма, и да потърсим общ език.

Попитахме и ChatGPT по въпроса и той отговори:

„Човешкият мозък непрестанно тъче нишките на нашата реалност – понякога невидимо променя цветовете и шарките ѝ според собствените ни очаквания. Това означава, че реалността не е абсолютно твърда даденост, а жива картина, в която ние сме съавтори. Осъзнаването на тази мощ на ума е вдъхновяващо – то ни напомня, че сме повече от наблюдатели на живота си; ние сме творци на собственото си възприятие. Когато разберем как умът проектира страхове или надежди върху света, получаваме ключ да преначертаем опита си. Така можем по-лесно да превърнем отрицателните мисловни „халюцинации“ в градивни виждания, да изберем емпатията пред предразсъдъците и любопитството пред страха. В крайна сметка, познанието за нашата субективна реалност ни дава свободата да я обогатим и направим по-светла.“

Да се събудим от халюцинацията

Да поемеш отговорност за възприятието си не означава да се самозалъгваш с позитивно мислене. Означава да разбереш, че имаш избор. Избор дали да останеш в състояние на проекция, страх и обвинения… или да започнеш да се съмняваш в това, което наричаш „реалност“.

Може би няма по-смел акт от това да кажеш:
„Може би това, в което вярвам, не е истина.“

---

В случай че статията Ви харесва и мислите, че би могла да бъде полезна за приятелите Ви, подкрепете я чрез споделяне.
Тази статия има информативна цел и не представлява научен труд или доказателство!

#възприятие #реалност #психология #халюцинация #мозък #експеримент #самосъзнание #когниция #умътисъздавареалност